Ангкор Ват е храмов комплекс в град Ангкор, Камбоджа, смятан за най-големия религиозен паметник в света. Първоначално е построен като индуистки храм, основан в началото на XII век, посветен на бога Вишну за Кхмерската империя, но постепенно се превръща в будистки.
Построен е от владетеля на Кхмерската империя Суряварман II, в началото на XII век в Яшодарапура (днешен Ангкор), като държавен храм и бъдещ мавзолей. Откъсвайки се от шиваистичната традиция на предхосните крале, Суряварман посвещава храма на бог Вишну. Той е най-добре запазения храм и единственият, който остава значим религиозен център от основаването си до наши дни. Сградата е образец на високия класически стил на кхмерската архитектура. Превърнал се е в символ на Камбоджа, изобразен е на националния флаг и е най-известната туристическа атракция в страната.
Ангкор Ват съчетава два основни плана на кмерската архитектура: храмът – планина и по-късният галериен храм, основан на ранната дравидска архитектура с характерните джагати. Проектиран е да символизира връх Меру, дом на девите в индуистката митология – ограден с ров и външна стена, дълга 3,6 километра, а във вътрешността му са разположени три правоъгълни галерии, всяка издигната над предходните. В центъра на храма се намира квинкункс от кули. За разлика от повечето ангкорски храмове, Ангкор Ват е ориентиран на запад, като и днес учените спорят за значението на този факт. Храмът е предмет за възхищение, заради величието и хармонията на архитектурата си, обширните си барелефи и многобройните девати, украсяващи стените му.
Съвременното наименование Ангкор Ват означава „храмов град“ или „град на храмовете“. В миналото храмът е наричан Врах Вишнулока или Парама Вишналука (санскрит), което означава свещеното обиталище на Вишну.
Малко история:
Ангкор Ват е разположен на 5,5 километра северно от съвременния град Сием Реап и на малко разстояние южно от някогашната столица, чийто център е храмът Бапуон. Намира се в район, където има важна група древни паметници и е най-южният от главните обекти на комплекса Ангкор. Според легендата, изграждането на Ангкор Ват става по заповед на бог Индра, който иска храмът да служи за дворец на сина си Преча Кет Меалеа. Според китайския пътешественик от XIII век Джоу Дагуан някои смятат, че храмът е построен за една нощ от божествен строител. Първоначалния проект и изграждане на храма става в първата половина на XII век, при управлението на Суряварман II, продължило от 1113 година до около 1150 година. Посветен на Вишну, той е построен като държавен храм и столица на този владетел. Тъй като не са запазени нито основната стела, нито каквито и да е надписи от времето на създаването на храма, неговото първоначално име остава неизвестно. Работата по съоражението е прекратено малко след смъртта на Суряварман, защото някои от декоративните барелефи остават недовършени. През 1177 година, около 27 години след смъртта му, Ангкор е превзет и разграбен от войските на Чампа, традиционен противник на кхмерите. След всичко това държавата е възстановена от нов владетел, Джаяварман VII, който основава нова столица (Ангкор Том) и нов държавен храм (Байон) на няколко километра северно. В края на XII век Анкгор Ват постепенно е превърнат от индуистки в теравада будистки храм, какъвто остава и до днес. Донякъде занемарен след XVI век, но за разлика от останалите ангкорски храмове, никога не е напълно изоставен. Донякъде това се дължи на заобграждащия го ров, който го предпазва от разрастването на околните гори.
Един от първите западни посетители на храма е Антонио да Мадалена, португалски монах, навестил го през 1586 година, и който пише: „че това е толкова необикновенна конструкция, че е невъзможно да го опише с писалка, тъй като не прилича на никоя друга сграда по света. Има кули и декорации, както и всички усъвършенствания, които човешкият гении може да зачене“.
В средата на XIX век храмът е посетен от френския естественик и изследовател Анри Муо, който пръв популяризира комплекса на запад, чрез публикуването на своите пътеписи, в които пише: „Един от тези храмове – съперник на този на Соломон и издигнат от някой древен Микеланджело – може да заеме почетно място сред най-красивите сгради. Той е по-величествен от всичко, което ни е оставено от Гърция или Рим, и представлява тъжен контраст към състоянието на варварство, в което е потънала днес страната“.
За Муо, както и за други ранни западни посетители е трудно да повярват, че наистина кхмерите са построили храма – те погрешно го отнасят към епохата на Древен Рим. Действителната история на Ангкор Ват е постепенно възстановена по стилистичните и епиграфски свидетелства, натрупани по време на последвалите разчистване и реставрационните работи в целия район Ангкор. За разлика от повечето археологични обекти, не са открити обикновенни къщи, жилища или други признаци на обитание, включително прибори за готвене, оръжия или дрехи. Вместо това само паметници свидетелстват за миналото на комплекса.
През XX век Ангкор Ват има нужда от значителна реставрация, най-вече отстраняването на натрупалата го пръст и растителност. Възстановителната работа е била прекъсната по време на камбоджанската гражданска война и контрола на Червените Кхмери през 70-те и 80-те на миналия век, но през този период щетите са сравнително малки, главно кражби и унищожаване на статуи от по-късен период.
Храмът е мощен символ на Камбоджа и е източник на голяма национална гордост, оказвайки влияние върху дипломатическите отношения между страната с Франция, САЩ и съседен Тайланд. Изображението на Ангкор Ват присъства на националното знаме на Камбоджа от първия негов вариант, създаден около 1863 година. В по-широк план обаче храмът не се възприема като толкова национален символ, а се вписва в общите политически и културни процеси на Френската колониална империя, превръщайки се в един от експонатите на колониалните и световни изложения в Париж и Марсилия между 1889 година и 1937 година.
Впечатляващото художествено наследство на Ангкор Ват и други кхмерски паметници в областта на Ангкор става пряка причина за обявяването на Камбоджа за френски протекторат на 11 август 1863 година и за френското нападение срещу Сиам, с което трябва да се установи контрол над развалините. Това довежда до присъединяването към Камбоджа на области в северозападната част на днешната територия на страната, които са под сиамски контрол от средата на XIV век. Комплексът остава под френски контрол до 1953 година, когато Камбоджа става независима държава.
Архитектура:
Ангкор Ват е сред основните образци за класическия стил в кхмерската архитектура и носи неговото име – Ангкор-Ватски стил. Повечето видими части на сградата са изработени от пясъчни блокове, а латеритът се използва главно за външните стени и за скрити части на конструкцията. Материалът, който е използван за свързване на блоковете, все още не е изясне, но има предположения за естествени смоли или гасена вар. Преди всичко, храмът привлича внимание с хармонията на общия си вид. Характерните елементи на стила му, включват оживалните назъбени кули с форма на лотосови пъпки, разширяващите пасажите полугалерии, свързващите дворовете осови галерии и кръстовидните тераси по дължината на основните оси на храма. Типичните декоративни елементи са деватите (или апсари), барелефите и разгърнатите орнаменти, както и наративните сцени по фронтоните. Статуите на Ангкор Ват се считат за по-консервативни, по-статични и по-малко грациозни и елегантни, като някои по-ранни образци. Други елементи от дизайна са били унищожени от грабежите и времето, включително позлатената мазилка върху кулите, позлатата на някои фигури и барелефи, дървени тавани и врати.
Ангкор Ват е уникално съчетание на храма-планина, типичната форма на държавните храмове на Кхмерската империя, с по-късния план с концентрични галерии. За изграждането също се предполага, че има небесно значение, с някои особености по храма. Храмът представлява символично представяне на планината Меру, домът на боговете – централния квинкункс от кули символизира петте върха на планината, а стените и ровът символизират околните планински вериги и океана. Достъпът до по-високите части на храма постепенно се ограничава, като миряните се допускат само до най-долното ниво.
За разлика от повечето кхмерски храмове, Ангкор Ват е ориентиран на запад, а не на изток. Това кара много изследователи да смятат, че Суряварман е планирал да служи за негов погребален храм. Допълнително доказателства за тази хипотеза са барелефите, разположени в последователност срещу посоката на часовниковата стрелка – прасава в терминологията на индуистите – което е обратно на обичайния ред. Археологът Чарлз Хаям описва съд, открит в централната кула, който може би е погребална урна. Някои автори сочат храма за един от примерите, за най-големи разходи на енергия за погребение в историята. Същевременно обаче, някои изследователи отбелязват, че и други храмове в Ангкор се отклоняват от типичната източна ориентация, и допускат, че това може да е свързано с посвещаването на храма на Вишну, свързан със запада.
Друга интерпретация на Ангкор Ват е предложена от Елинор Маниска. Въз основа на подреждането и размерите на храма, и на съдържанието и подреждането на барелефите, тя твърди, че структурата изобразява нова ера на мир при управлението на цар Суряварман II. Тази нейна хипотеза е приета със смесица от интерес и скептицизам е академичните среди. Маниска се отдалечава от спекулациите на други, като Греъм Хенкок, че Ангкор Ват е част от представянето на съзвездието Драко.
Външната стена на храма, с размери 1024 на 802 метра и височина 4,5 метра е заобиколена от 30-метрова празен терен и ров, с ширина 190 метра. До храма се стига по земен насип от източната страна и път с настилка от пясъчник от западната, който води към главния вход, и е относително късна добавка, верояно заменила дървен мост. От страната на всяка от четерите посоки на света е изграден гопурам, като западния е значително по-голям от другите и включва три кули, днес полуразрошени. Под южната му кула е разположена статуя на Вишну, която може би първоначално се е намирала в главното светилище на храма. Галерии свързват трите кули и достигат до портали от двете страни на гопурама, наричани често „слонски врати“, защото са достатъчно големи, през тях да минават и слонове. Галериите имат квадратни стълбове от външната страна и затворена вътрешна източна страна. Таванът между стълбовете е украсен с лотосови розетки, вътрешната страна с танцуващи фигури, а източната фасада с решетъчни прозорци, мъже, танцуващи върху подскачащи животни, и девати, включително единствената в целия храм, показваща зъбите си. Външната стена огражда площ от 82 хектара, която първоначално включва освен самия храм и град, а северно от него и царския дворец. Подобно на всички светски сгради в Ангкор, те са построени от нетрайни материали, а не от камък и до днес нищо от тях не е останало, освен очертанията на някои от улиците. В наши дни по-голямата част от тази площ е заета от гора. Алея с дължина 350 метра свързва западния гопурам със същинския храм. Тя е издигната над терена и оградена встрани с балюстради и шест стъпала. От двете й страни, при третото стълбище от вътрешната страна на входа, са разположени малки сгради, наричани библиотеки, които имат входове от четерите посоки на света. В по-късен етап са добавени изкуствени езера и кръстовидна тераса, украсена с лъвове, свързваща алеята с централния храм.
Храмът е разположен на тераса, издигнат над околния терен и града. Той е съставен от три правоъгълни галерии, издигащи се към централната кула, като всяко следващо ниво е по-високо от преходното. Според Маника трите галерии и кулата са посветени съответно на царя, на Брахма, на луната и на Вишну. Всяка от галериите има гопура към четирите посоки на света, а двете вътрешни имат и кули в ъглите, образуващи квинкункс с централната кула. Тъй като храмът е ориентиран на запад, основните му части са изнесени на изток, оставайки повече пространство от западната страна на всеки от дворовете. По същата причина западните стълбища са по-полегати от останалите.
Външната галерия има размери 187 на 215 метра, с павилиони, вместо кули в четирите ъгъла. Тя е отворена навън с изнесени към външното пространство полугалерии. Свързва се с втория чрез кръстовиден манастир, наричан Преах Поан („Зала на хиляда богове“). В него поклонниците са оставяли изображения на Буда, но днес повечето от тях са премахнати. В тази зона има множество надписи за добрите дела на поклонниците, главно на кхмерски, но също и на други езици, като бирмански и японски. Вероятността е четирите малки вътрешни двора, образувани от манастира, първоначално да са били изпълнени с вода. На север и юг от манастира са разположени две библиотеки.
Втората и вътрешната галерия са свързани помежду си и с двете странични библиотеки, чрез друга кръстовидна тераса, отново добавено по-късно. От второто ниво нагоре по стените има голям брой девати, поединично или в групи по четири. Ограждението на второто ниво е с размери 100 на 115 метра и може би първоначално е било заето с вода, за да изобразява океана около връх Меру. Трите стълбища от всяка страна, които водят към ъгловите кули на вътрешната галерия, са много стръмни и символизират трудността на издигането до царството на боговете. Вътрешната галерия, наричана още Бакан е във формата на квадрат с осови галерии, свързващи всяка гопура с централно светилище. Таваните са украсени с изображения на тела на змии, завършващи с глави на лъвове или гаруди. Входовете на галериите и светилищата са украсени с орнаментни шурцове и фронтони. Кулата над централното светилище се издига на 43 метра над терасата и на 65 метра над околния терен. За разлика от по-ранните кхмерски храмове, в Ангкор Ват централната кула е по-висока от останалите четири. Самото светилище, първоначално заето от статуя на Вишну и отворено от всички страни, при изграждането на храма в будистки е оградено със стени, на които са поставени изображения на изправен Буда. През 1934 година реставраторът Жорж Труве прави разкопки в шахта по светилището – по това време тя е вече ограбвана, но той открива златно фолио на два метра над първоначалния терен.
Вътрешните стени на външната галерия са покрити с поредица едромащабни сцени, повечето от които описват епизоди и индуистки епоси „Рамаяна“ и „Махабхарата“, и описвани от някои изследователи като „най-великата известна линейна поредица каменна резба“. От северозападния ъгъл, в посока обратно по часовниковата стрелка, галерията показва битката при Ланка и битката при Курукшетра. По южната галерия следва единствената изторическа сцена – процесия на Суряварман II, а след това 32-та ада и 37-та рая на индуизма. Ангкор Ват е украсен и с изображения на апсари и девати – до момента броя на деватите е 1796. Строителите на храма използват малки изображения на апсари с височина 30-40 сантиметра, като декоративни мотиви по стените и колоните. По-големите девати са в цял ръст, с размери 95-110 сантиметра.
Ангкор Ват е най-известната туристическа дестинация и забележителност е страната. Комплексът е включен в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО.
