Беглик Таш – тракийски мистерии край брега на морето
Бегликташ или Беглик Таш е разположен на българското Черноморие на 5 километра от град Приморско и 40 километра от град Бургас в полите на Странджа планина. Обектът се намира в близост до долината на река Зигра и представлява естествен скален ансамбъл от сиенитни блокове с различни размери и форма, образувани in situ в резултат от сферично изветряване на скалите на Росенския плутон и същевременно е едно от най-големите праисторически мегалитни светилища на територията на България. Общата площ – централната част на обекта заема около 8 декара.
Бегликташ е засегнат от Бургаските каменни мини, поради което изследователите проучвали светилището отбелязват, че културните пластове са силно разрушени и разбъркани от свличане на скална маса и ерозия. Социализирането на Светилището като обект за културен туризъм започва едва през 2003 година. Достъпът до мястото през 70-те и 80-те години на XX век е бил невъзможен, тъй като теренът е влизал в границите на ловната резиденция „Перла“, използвана от Тодор Живков и УБО. Археологическите проучвания на обекта започват едва през 2001 година и са ръководени от българските археолози Цоня Дражева и Димитър Недев.
Наименование
Топонимът „Беглик Таш“ идва от турски език, като „беглик“ означава „данък в натура за феодалния владетел (бей) в Османската империя“, а „таш“ – камък. Преди Освобождението на България от османска власт, българските пастири от околните странджански села плащали данъците си във вид на добитък. Животните са били отвеждани в местността, където на големите камъни властите „събирали данъка“.
Откритие
Бегликташ е известен на българската археологическа наука още от теренните обхождания на Карел Шкорпил в България, осъществени в годините след Освобождението на страната от османска власт. Шкорпил отбелязва, че до Маслен нос, близо до село Кюприя (сега град Приморско), на връх Китка, се намира скален връх, наречен от него „Апостол Таш“. Той описва обекта като скален блок с особена сърцеобразна форма, поставен наопаки върху скалната почва. През 1972 – 1973 година в рамките на Археологическата експедиция „Аполония – Странджа“ под ръководството на професор Александър Фол и професор Иван Венедиков, обектът е посетен отново, като са описани изкуствените кръгли вдлъбнатини под блока в скалата. Експедицията документира и скален блок с орехообразна форма, с диаметър 12 метра, положен върху други блокове като покрив на огромен долмен, под който може да се премине.
Обектът остава неизвестен извън научните среди близо сто години, когато едва през 2002 – 2004 година българската археоложка Цоня Дражева от Регионалния исторически музей град Бургас с минимално финансиране предприема археологически разкопки на древното селище. За три години екипът ѝ почиства и връща по предполагаемите им места падналите мегалити. През 2005 година археологическото проучване е спряно поради липса на средства.
Според екипа от археолози, извършили сондажите на светилището, по намерените находки (керамика, римски монети и животински кости) – най-ранните артефакти датират от VII – V век пр.Хр. в късната Бронзова епоха, а тези от по-късни епохи от IV – II век пр.Хр до IV век сл.Хр Цоня Дражева предполага, че светилището е функционирало без прекъсване близо 2000 години – от XV век пр.Хр. до IV век, когато дейността му вероятно е прекратена от настъпващото Християнство. Поради огромният мащаб на светилищната територия е трудно светилището да бъде датирано еднозначно. Голяма е вероятността сакралното място да е много по-ранна датировка – още от Новокаменната или Каменно-медната епоха.
Разположение
Бегликташ е в непосредствена близост до руините на древно поселение, за което се предполага, че е селището Ранули, в околностите на резерват Ропотамо, по хребета на Маслен нос, на около 210 метра надморска височина и на 5 километра от град Приморско. Обектът е разположен на най-високата част на Маслен нос, издаден в морето между залива Св. Параскева и залива Зигра в границите на ловно стопанство Аркутино. Целият мегалитен комплекс е разположен на площ от 12 дка.
Проучената част от светилището се състои от централна част и два кръга от по-малки структури около нея с обща площ около 6 дка. Големите скални валуни са частично обработени от човешка ръка и подредени в уникални конфигурации. В плоските скали са изсечени каменни кръгове, ямки, вани и стъпки. Жилищната сграда и култовите огнища допълват доказателствата за човешка дейност на мястото. Учените са установили, че Бегликташ е изграден от тракийското племе на скримианите, които населяват този регион от Странджа в древността и имат славата на едни от най-добрите металурзи в пределите на Древна Тракия.
През второто хилядолетие пр.Хр. (но вероятно и много по-рано) тракийското племе на скримианите подреждат някои от скалните късове, за да съградят своебразно сакрално пространство, посветено на Богинята-Майка и нейният син – Бога-Слънце (Загрей/Аполон/Дионис). Много от големите мегалитни валуни са с тегло до около 100 тона. В подредените мегалитни конфигурации те имат точно определено място и са подчинени на специфична символика.
Като разположение заема централно място в региона – намира се на кръстопът, сключен между пътища, свързващи устието на река Ропотамо с днешно Приморско, и древния град Ранули с пристанищния залив Св. Параскева. Макар че е високо по склоновете на планината, близостта до морето е решаващ фактор в историческото развитие на това място. Благодарение на лесния достъп и известността си, през различните епохи на своето съществуване е посещавано от траки, гърци и римляни.
Според откритите досега археологически находки се счита, че светилището е съградено през 14 век пр.Хр, като функционира до 5 век сл.Хр. По своята същност мястото е изпълнявало подобни функции, каквито изпълняват манастирите в наши дни.
Проучвания
Археологическото проучване на обекта започва през 2002 година, като ръководители на екипа от Регионален исторически музей, град Бургас, са Цоня Дражева и Димитър Недев.
Археолозите установяват, че светилището е разположено върху полегатата, най-висока част на нос Беглик Таш (в непосредствена близост до най-високият връх в околността – връх Китка), като така е спазен принципът на древните траки за избор на място – възвишение/хълм или плато с много добър контакт с най-високия връх – за максимално „приближаване до небесното“. Светилището има отлична видимост към „външния свят“ – в случая морето от север и изток, а от запад и юг е защитено от планинската верига на Приморската планина. Култовото място, което траките са избрали, е уникално със специфичните скалисти форми, които са резултат от древна вулканична дейност от кратера на угаснал вулкан на връх Китка. Техните живописни форми напълно се вписват в религиозните им представи за планината (дървото на живота) – скалата като модел на света, на връзката на Земята с Космоса, като място за съжителство на соларни и хтонични божества.
При археологически разкопки през 2002 – 2004 година са открити много артефакти: глинени съдове, каменни оръдия на труда и оръжия, кремъци, монети и други, които доказват, че светилището е ползвано от средата на Второто хилядолетие преди Христа и е изоставено в началото на ІV век сл.Хр. Липсата на по-късно строителство върху него е запазила културните пластове и сакралните елементи в техния първоначален вид.
През 2002 година на обекта са регистрирани останки от постройка с глинобитни стени. Най-характерното съоръжение за този обект обаче са четири големи скални къса, частично обработени и монтирани на място като менхири: регистриран е и долмен с големи размери. Освен тях на обекта се наблюдават още разнообразни скални изсичания – изсечени вани и улеи, каменни кръгове, две „Маркови стъпки“ (разположени в двата края на централната площадка на различна височина), канали, улеи, соларни символи, ромбоиди, стъпала и други (изсечени върху основната скала на централната площадка). Шест дупки за дървени подпори разположени П-образно (между т.нар. малък долмен и високия „Марков камък“), Бъбрековиден камък оформен като трон с издялана седалка и подлакътници (в централната част на ограденото с дървени подпори пространство).
На светилището са разкрити различни археологически материали датиращи от късната бронзова, ранната желязна и късната желязна епоха, Античността до началото на ІV век сл.Хр. Това са основно фрагменти от глинени съдове (във вътрешното пространство на големия долмен и пред входа му), глинени идоли, каменни брадви, топори, кремъци и животински кости обработвани с огън.
През 2003 година археолозите търсят пещерни ниши – т.нар. „скитове“. Тезата на Цоня Дражева е, че тъй като нестинарските села в Странджа са разположени около мегалитни светилища, най-вероятно нестинарите са обслужвали именно тези светилища. По разкази на местните жители от град Приморско, на поляната непосредствено пред светилището са се изпълнявали нестинарски ритуали до 1956 година, когато теренът е одържавен и е започнало изграждането на „Перла“. Базирайки се на данните за нестинарските ритуали и очевидните изкуствени издълбавания по повечето мегалитни валуни в околността, още в началото на своето археологическо проучване Дражева и Недев стигат до заключението, че светилището е свързано с почитането на Бога-Слънце и Великата богиня Майка, и че територията му е служела за сцена на мистериалната обредност на Тракийския Орфизъм. Тезата на Цоня Дражева е, че това е светилище, свързано с най-стария култ към Богинята-Майка и Бога-Слънце във фазите на техния брак. Работейки по обекта, научният екип стъпка по стъпка възстановява древния ритуал на сцената на светилището, където е регистрирана изсечена в скалната площадка пътека за вход, дълга 12 метра, а вляво от входа по пътеката се стига до „брачно ложе“, подредено (или оформено) от големите скални късове in situ. До него археолозите почистват скално-изсечени вани, в които са се изливали следните свещени течности за извършване на ритуали – вода, мляко, растително масло и вино. От четирите начала се създава Космосът – водата символизира водните стихии, млякото е символ на въздуха, растителното масло – огъня и виното – символизира земята. Според Дражева така древните пресъздавали космически модел на света и представите си за него. Богът Слънце през деня е светлина, а през нощта – огън. Така нестинарите посредством ритуалите, които изпълняват, затварят цикъла на природата.
През 2004 година екипът от археолози, ръководени от Дражева и Недев, изцяло проучва централната част на светилището, заемаща обща площ от 350 кв. метра. В тази част археолозите регистрират два жертвени камъка, разположени един срещу друг в посока север-юг – т.нар. „ложе“ и голяма четириъгълна вана, събираща водите от изсечени в основната скала радиални канали. Разчистването на отделни структури около нея: соларни символи, по-малки кръгли вани, изсечени в скалата седалки и други, дава възможност за реконструиране на ходовата линия вътре в култовото пространство и редуциране на местата за култовите практики с вода и дароприношения.
Разчистен е входът на светилището от запад и проходът от него към централната култова площадка с ширина 2,4 метра и дължина 8 метра – оформени при стъпаловидно изсичане на основната скала, странично отводнявана с плитки канали за оттичане на повърхностните води.
При проучване на южната част на централната площадка пред челата на двата жертвени камъка бяха открити четири култови огнища – есхари. Находките върху отухлената от силния огън глинена замазка – главно глинени съдове, амфори, животински кости, каменни сечива и кремъчни ядра, са били натрошавани ритуално. Най-общо те са датирани между VІІІ – V век пр.Хр. Извън централната част на светилището на 60 метра източно от т.нар. голям долмен, е открита сграда с дължина 11,3 метра и ширина 9,2 метра. Тя е с правоъгълна форма, като в западната ѝ част за стена е използвана голяма скала. Разчистени са жлебовете за носещите подпорни греди на скатния покрив, които са лягали върху горната част на скалата. Градежът на зидовете е от ломен камък на суха спойка. Подът е бил покрит с квадратни тухли, а при вътрешната страна на основите са открити фрагментирани керемиди от покрива. Пред източната стена са разчистени два вкопани питоса, изцяло натрошени от тежестта на строителния насип. Местонахождението на сградата в най-вътрешната и защитена част на светилището предполага нейното по-специално значение в общата му структура, което е изисквало по-добра защита и ограничен достъп на външни посетители. Находките – главно фрагментирана керамика, каменни сечива и две римски бронзови монети, датират използването на сградата в периода от ІІ до началото на ІV век пр.Хр.
Запазените сакрални елементи карат археолозите да дойдат до заключението, че Бегликташ е реализация на универсалния модел на вярата, свързана с почитането на Бога Слънце и Богинята Майка.
Археологическия обект Бегликташ е проучен в много малка степен от българските археолози, въпреки усилията, които Цоня Дражева и екипът ѝ полагат между 2001 и 2005 година. Мястото привлича много туристи и любители археолози. Все още е спорно да се твърди докъде точно се простират границите на светилището. По-голяма част от мегалитните валуни разположени между нос Бегликташ и река Ропотамо личат следи от изкуствена обработка по скалните повърхности. На същата тази територия археолозите са регистрирали около петнадесет на брой долмена. Инжинер Любомир Цонев в проекта Балкански мегалити споменава за три от древните съоражения.
Предназначение
Археолозите са изработили следния общ план за разположението на обектите в светилището и тяхното предназначение:
Вход
Oриентиран на югозапад, в неразкритата си част продължава на запад. Той маркира главната ос изток-запад, около която са разположени основните обекти.
Брачно ложе
Представлява камък, оформен като легло, своеобразните възглавници са ориентирани на изток. Скални отпечатъци са създадени, за да удостоверят присъствието на Бога и да докажат неговата поява. Те са характерни за религиозната символика на древните и идват от далечни времена, когато божествата нямали собствен облик. Реликвите обаче сочат, че между тях е съществувало някакво единение. Брачно ложе в най-източната част на каменния кръг е свидетелство за това. Върху него, според археолозите, жрецът и жрицата ритуално представлявали брака между Бога Слънце и Богинята Майка в нощта преди лятното слънцестоене.
Жертвеник
Върху монолитната скала са издълбани ямички, за които се предполага, че са използвани за култови нужди. В тях са използвани четири свещени течности – вода, вино, мляко и растително олио.
Трон
Предполага се, че мястото е заемано от Върховния жрец, откъдето той е наблюдавал дароприношенията и ритуалните игри. Издълбаната в мегалитен валун седалка в древността е стояла върху една от големите скали, но в наши дни лежи на земята – вероятно съборена при земетресение или от иманяри.
Менхирът
С издълбана стъпка на Бога Слънце – дължината ѝ е 0,80 метра, ширината – 0,40 метра. Стъпката е прецизно ориентирана по посока изток-запад.
Свещена площадка
Монолитната скала, върху която са положени главните елементи от светилището изобразяващи различни символи застъпващи мъжкото и женското начало в природата. Върху нея са издълбани и няколко щерни с различна форма, които събират дъждовна вода, според интерпретацията необходима за извършените тук ритуали.
Стъпката на Богинята Майка
Свидетелство за присъствието и закрилата на Великата богиня.
Плеяди
Наименованието на шест броя ямки, издълбани в скалата на ритуалната площадка. Тяхното разположение напомня много на съзвездието Плеяди.
Посечен камък
Станал обект на взривяване през 1950-те години, когато мястото е било ползвано за каменоломна и не малка част от различни сектори от мащабното светилище са подложени на унищожение.
Апостол Таш (сърцевидният камък)
Огромният мегалит се крепи само на три точки, а между тях се оформя ниша, в която може да се лежи. През нишата преминават слънчевите лъчи на 22 юни – най-дългият ден в годината, което го прави своебразен календар. Археолозите допускат, че валчестата скала е довлечена от древните, които после изсекли и нишата под нея.
Слънчевият часовник
Слънчевият часовник е разделял деня на шест отрязъка. Мегалитната композиция се състои от 6 плоски камъка, разположени северно от Апостол Таш, като сянката му пада върху различен камък в различните части от деня.
Главен долмен (Свещената пещера-утроба)
Висок 12 метра, а дължината му е 9 метра. Съоражението наподобява утроба и според археолозите символизира женското начало. Формата му потвърждава теориите, че светилището е ползвано за обожествяване на Великата Богиня Майка. Според интерпретацията в утробата се извършва тайнството на раждането на Хероса, който след появата си, озарен от изгрева е под арката на Апостол Таш, посрещан от множество поклонници.
Лабиринт
Според археолозите в своебразния лабиринт от монолити в североизточната част на светилището са изпълнявали Орфически обреди. Лабиринтът е с два изхода – ляв, свързван със сакралното начало, и десен, който асоциира с профанното в живота. Предположението на учените е, че лабиринтът е служел за гадаене на бъдещето. За да стигнат изходите, посвещаваните трябвало да преминат през няколко различни изпитания. Едно от тях е промушване през тесен процеп, между двете половини на мегалитен валун, разцепен на две, който е запазен. Скалният процеп е с височина 6 метра и вариращата ширина около 0,30 метра. Предполага се, че само праведните и душевно чисти хора могат да минат през него.
Теменос (Къщата на оракула)
Постройка, вероятно обитавана от жреческото съсловие, което е обслужвало светилището целогодишно – датирана от IV век сл.Хр. Предполага се че с настъпването на Християнството в Римската империя след V – VI век сл.Хр., духовният център се е преместил в залива Света Параскева, където е изграден християнски манастир с патрон Света Параскева.
Бегликташ съперничи по популярност сред българската общественост на другото импозантно древно светилище Белинташ, но без да се ползва с мрачната слава на последното. Мястото често е наричано в медиите „Българският Стоунхендж“, както и не липсват статии, лансиращи извънземни енергии. Някои редактори и електронни медии са още по-смели във фантазиите си – „На това място според посветени е бил вселенски вертикален портал, през който са се опитали нашественици – змиевидни да завладеят човешкия вид, но Тракийски Жрец, Посветен от Бялата ложа, ги е спрял и запечатал портала… Но пак ще се отвори.“
Бегликташ е посещаван често по времето на лятното слънцестоене, когато първите слънчеви лъчи преминават, оплождайки Утробата на Земята.
Според Алексей Шадрин – президент на Международната асоциация по регрисионна терапия за професионалисти, Бегликташ е бил един от важните духовни центрове на „атлантидите“.
Съществува иманярска легенда, че в района на светилието е скрито съкровището на Вълчан войвода.
По данни на Община Приморско от 2014 година Бегликташ е посетен от 15 000 туристи през летният сезон на 2013 година.
През вестник „Морски фар“ турският професор Енгин Бексач споделя, че Бегликташ и множеството древни тракийски старини в пределите на България крият огромен потенциал, и според него страната трябва да инвестира в изследването и социализирането на тези обекти.
Бегликташ привлича и често недобросъвестно внимание – Димитър Недев споменава в едно свое интервю за намерени свидетелства за неонацистки ритуал, който е бил извършен в местността до Бегликташ.
През месец юни 2006 година по инициатива на Бургаския Археологически музей и с помощта на Клуб Вромос и Офф Роуд Клуб Приморско на Беглик Таш са правени опити да се възстанови предполагаемото разположение на мегалитните блокове, които са оформяли т.нар. „слънчев часовник“, като за цел са мобилизирани няколко моторни превозни средства.
Според инжинер Любомир Цонев – такива манипулации имат непоправими последици за самите обекти, защото ги лишават от автентичност, унищожават като научни обекти, понеже ги лишават от оригиналния текст и при преноса завинаги се премахва възможността в бъдеще да се извърши датировка на мегалитните обекти по метода на оптически симулираната луминисценция.
Подобни инициативи като „възстановяване“ на археологически обекти чрез преместване или пренареждане на артефакти хвърля сериозна сянка на съмнение относно “научните методи“, използвани от българските археолози.
Как да стигнем до Беглик Таш?
Местността Беглик Таш е на около 6 километра в северна посока от град Приморско – в района на правителстваната резиденция „Перла“. Откриването на пътя е трудно, защото липсват достатъчно указателно табели. На влизане в град Приморско се шофира по посока на Северния плаж. Минава се близо до конна база, по пътя, успореден на Северния плаж. След спортното съоръжение пътят завива наляво на северозапад и навлиза в широколистна букова гора. От този участък до самата местност водят стрелки, изписани върху асфалта с бяла боя, видими добре от мястото на водача.
Подминават се няколко разклонения. Пътят прави няколко резки завоя и стига до разширение – паркинг. Дотук може да се стигне с лека кола по добре запазения асфалтов път. От паркинга до същинското светилище Беглик Таш има черен път дълъг около 1 километър. Пътят е прорязан от дълбоки коловози. Преодолява се само с високопроходим автомобил в дъждовно време. При влажно време преминаването с автомобил се превръща в изпитание за шофьора и превозното средство. Пеша разстоянието се изминава за 20 минути.
Все още продължават проучванията на мястото и дано някой ден разберем напълно неговия смисъл и значение.
